Hristo Raykov Book Page

...Рязката граница между здрачаването и пълния мрак ни свари неподготвени. Очакването, че видимостта ще намалява постепенно надолу, ни изигра на средата на пътя. Преминавайки 30-ия метър водата притъмня като в нощ. Явно там беше неутралната зона на носещи се частици, които нагоре не се качваха, а надолу, сгъстявайки се , се превръщаха в дебел слой тиня. Така или иначе, вече не се виждахме с Росен.Чувах издишването на въздуха му /онзи особен звук на водолазни мехури/. Фосворесциращата точка на халогена му отвреме на време преминаваше край маската , търсейки очите ми.Те едва ли можеха нещо да му кажат.Имахме по два автомата на гърба си. На излизане, пак на 30-ия метър, трябваше да ни чакат нови бутилки за смяна. След тях още две стъпала с кислородна декомпресия. Стоиш си определено време и изтече ли - изплуваш. Проста работа! Но има и една друга работа, че ако нещо трябва да се случи то винаги ще е по-лошо от това, което си очаквал. От 40-ия метър надолу подаваният въздух в костюмите не успяваше да преодолее огромното налягане. Помислих си, че поставяме рекорд по бързо спускане. Забиването в дъното ми подсказа , че не трябва да си гледам дълбокомера.

Погледнах го. На 60 м. дълбочина с останалите атмосфери в бутилките не можехме да направим много неща. Във всеки случай не и да търсим удавника , за който бяхме слезли. Всъщност за неговият шанс да го намерим вече не мислехме толкова, колкото за нашия - да се върнем обратно в лодката. Връщането до прочутите 30 м. за смяна на апаратите трябваше да стане хват върху хват по въжето, за да може господин азотът да се разкара от кръвта ни. Идеално нали? Добре са го измислили, само че не и в реални условия. Не и от лепкавата тиня в "чашата" на язовир Кърджали. Просто никой не го беше правил до този момент...

...Сводът на пещерата постепенно се снишаваше. Притиснати от стесняващата се галерия, двамата водолази изоставиха шнорхелите и преминаха на сгъстен въздух. Водата беше бистра, а течението мощно. След десетина метра се озоваха пред разклонение и водещият, гледайки схемата от планшета, зави вляво. Галерията беше твърде тясна, но осигуряващият го партнъор така или иначе трябваше да го следва.

След няколко метра Райков намери въпросния проблем. Извиращата вода от пещерата захранваше рибарници с превъзходна пъстърва. С годините обаче мощната струя постепенно си беше отворила друг проход и намаляващият дебит застрашаваше нормалното функциониране на съоръженията. Задачата на двамата водолази, освен тренировъчна, беше да се опитат да намерят пробива и да го затворят. Разкъсани найлони, притиснати от камъни свидетелстваха за минали посещения. В тясната пещера, на тъмно, под вода, при температура 3-4 градуса и силно течение кой знае какво не можеше да се направи. Стържейки бутилките в свода, Христо натрупа съборените камъни, зави ги с новия найлон, като не спираше в същото време да се оглежда за партнъора си. От Стефан нямаше и следа, а и нищо чудно тъпото му любопитство да го беше забило в дясната галерия, която потъваше вертикално в недрата на земята. Връщайки се по обратния път, веднага след разклонението мощните халогени осветиха плавниците на колегата му, който навлизайки с главата надолу в тясната диаклаза се беше заклещил на един от многото скални издатъци. Непривично за холеричната му натура, Стефан се беше кротнал с идиотско хладнокръвие, вероятно псувайки "малоумната си идея". Все още не беше включил резервата, но и така положението си оставаше сложно. Бистрата вода не помагаше много, а студът изчерпваше бързо кислорода. На входа на "Мусина" чакаше още една водолазна свръзка, но Наско и Киро нито разполагаха с време, нито можеха да помогнат с нещо в тясното пространство, където се беше закачил Стефан. Въпреки всичко в цялата ситуация имаше и нещо комично и Христо избухна в смях. Разбира се, че не мислеше да изостави партньора си, но това само по себе си не беше никакво решение, а междувременно лявата ръка на водолаза под него вече търсеше щока за резервния въздух. Подготвяйки ги за най-дълбоката пропастна система в света, Веселин Венков искаше да изгради в групата автоматични рефлекси за оцеляване именно в непривична за човешкия организъм среда. Райков свали кислородната бутилка от гърба си, пое дълбоко въздух и така достигайки до кръста на Стефан успя да среже ремъците на апарата му. Изпълзявайки обратно, той отново нахлузи своя, пое жадно въздух и внимателно издърпа партньора си, който на свой ред освободи закачилия се шланг. Мястото не подхождаше за обяснение и двамата водолази много скоро се озоваха в езерото, разляло се на входа на пещерата, откъдето ги поеха останалите от групата. Анализите можеха да почакат докато се приберат на техния флагман във Варна.

Изработен от масивно дърво, водолазен кораб "Камчия" леко се поклащаше на обичайното си място. Поредното тренировъчно спускане беше приключило и от камбуза вече се разнасяше уханната миризма на рибена чорба, която процеждайки се през отворения илюминатор се смесваше със снежинките в нощта. Старият морски вълк капитан Венков готвеше. В каюткомпанията цареше оживена атмосфера. След година съвместна работа под вода всеки си имаше определено място. Съблечен по потник, набождайки от прясно извадените миди, поръсени със ситно нарязан лучец и магданоз и обилно поляти с лимон, Стефан се опитваше да защити достойнството си. Останалите отпиваха от гроздовата на механика и незлобливо се подсмихваха. Топлината в помещението, лекото поклащане на кораба и вкусотиите на масата провокираха както стомаха така и въображението.

- Като си такъв тъпанар стой сега с главата надолу докато изсмучеш и последната си глътка въздух! разказваше Стефан за диалога, който провеждал със себе си.

- Къдрав, захапа го Райков, по-опасно ли беше, когато търсехме златото в Котелския балкан и ни наядоха свинските въшки?

- Ааа, Райковче, по добре да пукна с главата надолу в Мусина, отколкото да ме гризат отново онези гадини. И сега като се сетя целият се изприщвам в плюски. Бях преброил над двеста ухапвания. Не стига, че изхвърлих всичките си дрехи, ами и Златинка не ме пусна в къщи.

- Че коя жена ще пусне чешещ се гол пещерняк?

- Карай бе! С изкараното злато ще си купиш нови дрехи успокои го механика.

- Злато, по-добре въшките да бях събирал. Ицо нищо не изкара.

- Как да извадя като вие не престанахте да говорите, глупаци такива! И децата знаят, че като се вади съкровище не се говори, защото потъва.

- Потъвало! Ти с твойте ръце... Аз с моите ръце каквото хвана става, ама вий с вашите уста...

Питиетата, както и нощта напредваха, а разговорът ставаше все по-разгорещен. Луната, усмихвайки се беше постлала жълтата си пътека, сякаш за да ги подслушва. Моряците от съседните риболовни траулери вече се подготвяха за излизане в морето. Поглеждайки с мъничко завист към филистрините на "Камчия", те обираха вързалата, надявайки се на по-добър улов от десетината лонди с трицона или някоя заблудена акула, които издърпваха обикновено...